Основы перестрахования
План 1. Развитие на литературната критика до 10-20 тте г. на ХХ в. 2. Развитие на критиката по междувоенния период.
1. Литературната критика във България професионално започва да се гради по времето на Националното възраждане. През 60-70-тте години се появяват работите по проблемите на българската литература, които се осмислят в своите статии Д. Войников, В. Друмев, П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Хр. Ботев. Първи, който започва да издига литературната критика на професионалното ниво се смята Нешо Бончев (1839 – 1878), който е завършил 1866 г. историко-филологическия факултет на Московския университет. В статиите си «Класичните европейски писатели на български език и ползата от изучаване на съчиненията им» (1873), преглед на «Читалище» на П. Р. Славейков, той аргументирано доказва, че всяка литература трябва да се развива не стихийно и подражателно, а последователно, ясно представлявайки целите си и задачи и да се ориентира на високите образци, а когато се появяват произведения подражателни или слаби от художествена гледна точка, критиката трябва да ги посочва. Само по такъв начин ще се създаде хубавото литературно наследство. Ако Н. Бончев се смята за започващ професионалната литературна критика, то Кръстьо Кръстев (1866 – 1919) без съмнение се смята вече за професионален литературен критик. Той не само е получил висше образование във философския факултет на Лайпцигския университет, но и станал «доктор по философия». Във своите многочислени статии, курсове, етюди, рецензии, литературни силуети на А. Константинов, П. Тодоров, П.П. Славейков, Х. Ботьов (той го пише Ботйов) и други съчинения акцентира внимание на художествения вкус на читателя, който се формира от писатели. Основната задача на писателите да го имат и с примерите си да го формират на читателя. Тези писатели, които не искат да създават нови образци на литературата, а пишат лесни за разбиране, прости според сюжета и идеите, със социална посока, т.е «тенденциозни» произведения са «старите», а тези писатели, които разбират «чисто» изкуство - те са «нови». Във статията си «Млади и стари. Критически очерки върху днешната българска литература», издадена в Тутракан 1907 той почочва, че към младите трябва да бъдат отнесени Х. Ботев, П. П. Славейков, А. Константинов, П. Тодоров, П. Яворов, К. Христов, Е. Пелин. Към старите той отнася С. Михайловски и останалите, които не са били отнесении към «новите». Както виждаме, към «новите» отнасят се повече символисти, главната задача на които е била да ориентират читатели на най-хубавите европейски образци, да събудят у него обич към пркрасното и към чувствата. За тахи цел служеха цяла редица различни списания: «Мисъл» (1892-1907, К. Кръстев), «Художник» (1905 – 1909, П. Генадиев), «Наш живот» (1901- 1912, А. Страшимиров; по време на 1910-1911 той временно се казваше «Наблюдател»), а после се появили и «Златорог» (1920-1943, В. Василев) и «Хиперион» (1922-1931, Т. Траянов, И. Радоев, Л. Стоянов). 2. Приблизително до 10-20-тте години на ХХ век е било достатъчно ясно по какъв начин трябва да се създават литературни творби, и как трябва да се оценяват тези, които продължаваха да повтарят известни сюжети и модели на неговото развитието. Но балканските войни, а също така и Първата световна война, още повече, че през последните две (втората балканска и Първата световна) българите са загубили, са показали, че в този свят изкуство не е чак толкова важно. Съответно, трябваше да се търси верния път на развитието. Отколкото всеки го е разбирал по различен начин, затова в литературната критика се появават различни посоки и тенденции. По думите на Св. Игов, литературен живот става «по-диференциран и дифузен». Литературен вкус е управляван от следващите различни, често полярни издания. Модерното изкуство продължават да поддържват списанията: v «Везни» (1919-1922) и «Пламък» (1924-1925) на Гео Милев. Само че вече те не са символистически, а експресионистически. v «Хиперион» (1922-1931) на Т. Траянов, И. Радоев и Л. Стоянов. v «Изкуство и критика» (1938-1943) на Георги Цанев. Там сътрудничат А. Далчев, К. Петканов. Има и други «модернистически» списания, но не са толкова значителни, както горепочочените. Такива са, например, «Лебед» (1920), «Crescendo» (1922), «Изток» (1925-1927) «Стрелец» (1927) и още др. По-умерени естетически възгледи има редица списания, които преповтарят названията си и излизат една след една годината. Такива са литературни вестници и издания: v «Българска мисъл» (1925-1943) на Михаил Арнаудов. v «Българска реч» (1926-1943) на Малчо Николов. v «Родна реч» (1927 -1943) на Стефан Попвасилев. v «Развигор» (1921-1927, 1937) на Александър Балабанов. v «Литературен глас» (1928-1944) на Димитър Митов. Голямо значение имаше и списание «Философски преглед» (1929-1942) на Димитър Михалчев, откъдето се започва по-професионално да се развива и българската философска мисъл и възгледи. v Между левите, или «марксически» списания и «модернистически» стои «Златорог» (1920-1943) на Владимир Василев.
Трябва да се посочи и най-известните имена в българкото литературоведение и литературната критика през началото на ХХ век.
Иван Димитров Шишманов (1862-1928) е роден в гр. Свищов и е потомък на стария български рпод на Шишмановите от Видин. Той е учил във Виена, Йена, Лайпциг, Женева. Завръща се в България през 80-те г. на ХIХ век и вече през 90-тте години става един от най-видните учении. През 1903-1907 г. той е министър на просветата. По неговота инициатива по това време са създадени: · Народен театър (1904 – построена е сградата и е открит 1907) · Рисувално училище (1896) · Музикално училище (1904) · Етнографски музей (1906) · Археологически музей (1906) Той е основател и е първия председател на българския ПЕН-клуб (1926). Той е създател и пръв редактор на известното дело «Сборник за народни умотворения, наука и книжнина», първият том на което се е указал 1889 г. Благодарение на него в чужбината са били пратени Елин Пелин и Пейо Яворов. Той е чел лекции по европейската литература в университета. Най-значимия му труд в литературоведение е «Задачите на литературната критика от психолсоциологическо гледище» (1925). Бил е също редактор на списание «Български преглед» (1893-1900). Голямата му заслуга принадлежи и в развитие на българско-украински литературни взаимовзръзки. Той е бил пращан от Фердинанд I като български пълномощен министър в Киев 1918-1919. Това решение е прието заради голям интерес на учена към Украина. Възможно е благодаря на жена му Лидия, която е била дъщеря на известния украински публицист Михаил Драгоманов. Михаил Драгоманов е родния брат на Олга Косач, повече известна в украинската литература като Олена Пчілка – украинска писателка и майка на Леся Украинка. Но твърдението, че Шишманов се е запознал с украинската литература чрез жена си не е вярно, по-скоро обратното: чрез украинската литература и голямото приятелство със Михайло Драгоманов той се запознал със жена си. Голямо значение за украинската и за българската критика има негова книга “ Тарас Шевченко – неговото творчество и неговото влияние върху българските писатели преди Освобожението ”, 1914. Остави следа и в македонската култура. Бил е член на Македонския научен институт. Подарява част на библиотеката си на македонското студеннческо дружество “Вардар”. Не може да не отбележи и това, че синът на Иван Шишманов – Димитър Шишманов - също е известна личност в българската литература, макар че малко е трагическа, защото след деветсептемврийския преврат 1944 е бил орестуван и осъден на смърт във възрастта си на 55 г. – 11 години по-малко от баща си. По образованието си той е бил юрист, а по призванието – писател. Остави ни такива повести като “Депутат Стоянов”, “Хайлайф”, роман “Бунтовник” и други. За Иван Шишманов в българското литературоведение съществуват хубавитео издания: · Кръстина Гечева. Иван Д. Шишманов. Биобиблиография. – София, 2003. · Румяна Конева. Иван Шишманов и Обединената Европа. – София: ИК Гутенберг, 2011 г. – 236 с.
След 1944г. него го чакаше доживотен затвор и уволнение от университета. Но 1947 г. е бил освободен, и до стогодишната си възраст продължаваше да се занимава с литературните изследвания. Акад. Арнаудов е автор на повече от 50 монографии, посветени на Паисий Хилендарски, Неофит Бозвели, Васил Априлов, Иван Селимински, Георги Раковски, Любен Каравелов, Тодор Влайков и др. Изследва творчеството на класиците на българската литература — Иван Вазов, Пейо Яворов, Кирил Христов, Йордан Йовков, Димчо Дебелянов и други. Към 90-годишната си е бил удостоен с орден «Народна Република България». Боян Николов Пенев е много разностранна талантлива личност. Той е поет, музикант, художник, но преди всичко учен. Завършил славянската филология в СУ (1907) и след 2 години става там преподавател. Също пътува из различни загранични градове: Мюнхен, Берлин, Прага, Варшава, Краков. Автор е на четиритомен труд «История на новата българска литература» (1930-1936 гг.). Той е мъж на Д. Габе след 1909 г. Но често се влюбвал в себе си студентките. Едната от такива студентките е била Е. Багряна.
От 1890 г. голямо място в литературата на България заемат социалистическите позиции. Първият етап на социалистическата критика е свързан с името на Димитър Благоев, или както го са наричали Дядото (1956-1924). Благодарение на неговите три номера на «Съвременния показател» през 1891 г. в Бузлуджа се произвежда първия социаличтически конгрес. Неговото дело продължи Евтим Дабев със списание «Росица». Но по-трайни бяха «социалистически критици» Георги Бакалов и Тодор Павлов. Георги Иванов Бакалов (1873-1939) е редактор на списание «Нов път». Печатарската си дейност започва в гр. Сливен, През 1932 г. е бил избран за член –кореспондент на АН в СССР. Той се се останал като убеден марксист-лениснист. Превел на български език романът «Майка» на М. Горки и романът «Тияхият Дон» на М. Шолохов.
Тодор Димитров Павлов (1890-1977) получил висше образование в СУ по философия и педагогика. Бил е учител. Издавал кратко време вестник «Младеж». След 1932 емигрира в Москва и става там профессор по диалектически материализъм. След като се завърнал в България 1936 г. бил е професорв Софийски университет. Основната му заслуга в литературната критика е че той е създал стройната система за материалистически и диалектически принципи за оценяване на художествени творби за различни епохи и различни литературни посоки.
Както виждаме, множество на различни гледни точки за развитието на литературния проесс дава ни представа, че литературата по време до втората световна война е започвала да се развива разностранно и естественно, където всеки автор е имал право да изразява своето мнение, за което се намираха както привърженци така и ругатели. Основы перестрахования Собственное удержание – лимит собственной ответственности – есть максимальная сумма, которую может заплатить страховщик при наступлении отдельного страхового случая, не ставя под угрозу собственную финансовую устойчивость. Перестраховочная премия – премия, уплачиваемая перестрахователем перестраховщику за то, что перестраховщик принял на себя часть первоначального риска, то есть взял часть риска в перестрахование. Перестразователь-цедент, передавая часть риска страховщику делится с ним премией. Уплачивает ему перестраховочную премию. Договором перестрахования может быть предусмотрена тантьема. Для повышения гарантий перестраховщика по страховым выплатам перестрахователь у себя может временно удерживать часть перестраховочной премии, причитающейся перестраховщику и использовать ее для оплаты убытка. Эту оставшуюся у перестрахователя величину премии называют Основная функция перестрахования-вторичное распределение риска. Основные принципы перестрахования Принцип возмездности-перестраовщик обязан выплатить перестраователю- цеденту возмещение, в соответствие с долей которая оговаривалась в договоре перестрахования и только в том случае если перестрахователь уже сделал всю страх выплату. Принц доброй воли-перестрахователь обязан предоставить перестраховщику полную и достоверную информацию о цедированном Принц следования судьбе- перестраховщик выполняет принятые на себя обязательства, однако если цедент нарушает правила ведения дела сознательно или за оч грубые ошибки, перестраховщик имеет право не делать страх выплату, не следовать деловым операциям перестрахователя Принц доверия-добросовестное ведение дела обеими сторонами. Облегаторное перестрахование осуществляется на основе договора облегаторного перестразвоания, котор заключает между собой перестрахователь и перестраховщик на какой то срок до момента его изменения или расторжения. Перестрахователь обязан передать в перестрахование все риски оговоренные условиями договора, а перестраховщик обязан принять их, т.е акцептовать. Преимуществами этой формы является автоматическая а поэтому простая передача риска на перестрахование и как следствие высокая гарантия выполнения обязательств по принятому риску, а также быстрота оформления передачи риска и возможность снижения затрат. Основной минус-необх передачи всех рисков, в тч тех которые выгодно оставить себе Факультатив перестрахование -осущ на основе договора факультативного перестрахования, имеющего характер единичной сделки, перестрахование осущ по отдпльному конкретномк риску.
|